За Котките и хората

Преди вкъщи държахме капака на тоалетната чиния вдигнат, а вратата на тоалетната – затворена. Сега внимаваме капакът на тоалетната чиния да е свален, а вратата на тоалетната – отворена.

Аз съм чувствителен човек и подобни сътресения могат сериозно да разстроят ежедневието ми, но реформите станаха необходимост с оглед благоденствието на малкото, космато и коварно създание, обитаващо дома ни отскоро.

Отначало бях скептичен относно преустройствата. Не разбирах, откъде-накъде една котка ще диктува подредбата на дома, че и ще се намесва в и без това сложните динамики между жената и мъжа? Чувствах се обезправен, лишен от глас в социалните взаимоотношения. Несправедливостта бе на път да ме отчае…

Един ден обаче, седейки в усамотение, се загледах в пакета котешки пясък, застрашително поставен срещу тоалетната чиния като истински тотем на новата диктатура. Надписите върху него твърдяха, че пясъкът е „Супер абсорбер“, а предназначението му, съдейки по марката, не беше за кои да е котки…

Беше за специални котки. „Елит кат“. Котки с привилегии. Влиятелни. Избрани.

Изработката на пакета с пясък беше долнопробна, но посланието беше ясно. Сполетелият ме инсайт ме накара да потръпна – сякаш бях разкрил корените на велик замисъл!

Obey the Kitty!

Ами, да! Тази котка беше предпочетена пред куче, а изборът й, на практика, стана чрез гласуване. А и имаше такова поведение, че дори да й се предлагаше гъше гурме, даваше да се разбере, че първо ще си помисли преди, евентуално, да приеме.

Все пак новото ми знание ме накара да се почувствам по-добре. Колко глупав съм бил! Естествено бе да се допусне, че с котката не сме равнопоставени. Разбира се, че и вкъщи все някой трябваше да произхожда от елита, да осветява деня ми и да ме сгрява със своето благородие! А това нямаше как да съм аз, защото бях прост човешко същество като всяко друго, съответно една глупава и окаяна душа.

Едва тогава разбрах къде е моето място – несправедливостта магически се трансформира в смисъл на съществуването. Почувствах се обгрижен и ми стана комфортно, защото знаех, че вече вкъщи има ясна йерархия, малка пирамида от трима, на върха на която величественото стоеше Котката.

От тогава насетне, колкото повече размишлявах върху сериозния въпрос за котките и елита, за пясъка и обикновения човек, толкова повече се убеждавах, че този мой малък житейски урок следваше да ме отведе по пътя на едно ново виждане за света.

Например, вече ми се струва не толкова важно как се спогаждаме аз и жената до мен. Същественото е и двамата – заедно или поотделно (без значение) – да угаждаме на Котката. Нашето качество на живот сега също изглежда дребна подробност на фона на благоденствието на избраното създание – на нас ни стига да ни е топло и да има нещо на масата, но и от това можем да се лишим, ако елитът го изиска. Нещо повече, смисълът на съществуването ни вече е по-ясен от всякога – да станем и ние един ден елит за някого. Никога не сме виждали по-заслужаваща си цел в живота, наистина. Няма друга.

Сега търся възможности да прозирам елита край себе си във всеки един момент, за да облагородява той моята плебейска душа. Започнах да гледам телевизия – преди избягвах да го правя, бях глупав да не следя с възторг лицата от екрана и техните мъдри съвети – при това най-гледаните телевизии, за да е сигурно, че наблюдавам истинския елит. Започнах да чета вестници – преди не го правех, защото ми се струваха манипулативни и гнусни, но сега провидях ценната информация, която елитът с благосклонност ми предлага чрез пресата. Вече целенасочено подбирам само най-елитните храни за мен и още повече, за Котката – по възможност био и задължително вносна, макар и това значително да разреди честотата ми на хранене.

И дори и сега, когато завършвам тези важни редове, ми се струва, че Котката ме наблюдава с поглед, изпълнен с одобрение и задоволство. Предполагам, че по същия начин гледа и мишките, които е хванала и умъртвила.

А да си мишка се оказва по-комфортно, отколкото съм мислил някога.